България и Римската църква в историята

По силата на обстоятелствата по-голямата част от българите християни – православни и католици – в рамките на по-малко от месец се сдобиха с нови върховни предстоятели на своите църкви:
на 24 февруари 2013 г. Българската православна църква беше оглавена от новия патриарх Неофит, а на 13 март 2013 г. Конклавът на кардиналите на Римо-католическата църква избра нов папа – Франциск І. Нека припомним накратко какви са нашите исторически връзки с Римската църква и каква е ролята на българите в мечтаното от векове, но неосъществено и до днес в желаната и възможна степен духовно единство на християните в европейски и световен мащаб.

По силата на редица геополитически и културноисторически обстоятелства още от времето преди покръстването (864 г.) България е в сферата на Константинополската (Цариградската) патриаршия. Независимо от това за българите, за нашата държава и църква противоречията между двете основни сили в християнска Европа, Константинопол и Рим, не винаги са смятани за непреодолими. Когато кан/княз Борис-Михаил (852-889, + 2 май 907 г.) се насочва към Христовата вяра, църквата официално е единна. Борис търси връзки със Запада (Германската империя), но обстоятелствата водят до друго решение – България приема християнството от Константинопол. За владетеля не е приемливо България, едната от трите “Велики сили” в тогавашна Европа, да бъде духовно подчинена на някого, особено на стария противник Византия. Търсейки път за придобиване на собствена самостоятелна (автокефална) църква, България започва оживени преговори с Рим, отразени в “Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите” и преписката с папите Адриан ІІ (867-872) и Йоан VІІІ (872-882). В страната пристига папска мисия (866-869 г.), Рим е посещаван от български дипломати: Йоан, Мартин, Сондоке, ичиргу-боилът (първият “министър”) Стазис и дори “вторият човек” в държавата, кавкан Петър. В България последователно действат епископите Формоза Портуенски, Павел Популонски, Гримоалд Полимартийски, Доминик Тривенски и други латински прелати. Княз Борис-Михаил предпочита за български архиепископ Формоза, докато Рим се опитва да наложи по-малко авторитетна личност. Знае се, че княз Борис – Михаил “следвал примера” на Формоза, неговият добродетелен и благочестив живот – както отбелязва акад. В. Гюзелев, единствен случай, когато “български владетел е изпитал непосредствено и трайно влияние на духовник от Римската църква и го е превърнал в образец на следване и подражание” .

Делото на Светите братя Кирил и Методий (обявени от папа Йоан Павел ІІ за “съпокровители на Европа”) има фундаментално значение за българската култура. То обаче е и изключително важен маркер в отношенията на българите, нашата държава, църква и култура с Рим и Запада. Изпратени във Великоморавия от Византия, Светите братя признават папското върховенство. Най-близките им ученици (Климент Охридски, Горазд, Наум, Ангеларий и др.) са ръкоположени за свещеници или дякони в Рим през 868-869 г. от папа Адриан ІІ – един факт, който се помни най-вече от специалистите и е малко известен на широката публика. Апогей на тези връзки е издигането на св. Методий за архиепископ.

Въпреки че след събора от 869-870 г. България се завръща в лоното на източната църква (вече със свой архиепископ), контактите с Римската църква се запазват и при царете Симеон (893-927), Петър (927-969) и Самуил (997-1014). Според презвитер Козма Рим често е посещаван от български монаси. В “Българския апокрифен летопис” (краят на ХІ – първата половина на ХІІ в.) се твърди, че св.цар Петър починал в Рим – легенда, която отразява тези трайни връзки. След падането на България под византийска власт, “Великата схизма” между Константинопол и Рим (1054 г.) и кръстоносните походи през ХІ-ХІІІ в. дистанцията между българите и католическия свят постепенно се увеличава. За това способстват и опустошенията, нанесени от участниците в първите четири кръстоносни походи, чиито действия засягат пряко българските земи, съответно, през 1196-1197, 1147, 1189-1190 и 1204-1205 г.

И все пак, България и нейната църква не смятат връзките с Рим за проява на “ерес”. Още в края на ХІІ в. царете Петър (1186-1197) и Асен (1187-1196), освободители на своя народ от византийска власт, търсят контакти с Рим. Основната причина е нежеланието на Византия да признае възстановената държава и нейната църква. Двете страни постигат църковнополитически съюз (уния) при цар Калоян (1197-1207) и папа Инокентий ІІІ, като се позовават на връзките при “старите български царе” (Борис, Симеон, Петър и Самуил). Както основателно допуска проф. Радко Поптодоров стратег и организатор на тази политика е най-вече архиепископ Василий – един от големите и заслужили водачи в нашата история, който обаче продължава да е в сянката на безспорно даровития държавник и военачалник цар Калоян.

През 1202-1203 г. столицата Търново е посетена от презвитер Доминик, а царски пратеници (свещеникът Константин и боляринът Сергий) отнасят писма и дарове на Инокентий ІІІ. Върхов момент е визитата на кардинал Лъв в Търново и сключването на унията на 7 ноември 1204 г. архиепископ Василий става “примас” (от западна гледна точка титлата се приема за равнозначна на “патриарх”), а Калоян получава кралска корона, но се подписва като “император” (“цар”). България признава върховенството на папата, като запазва с негово съгласие православните канони. Това най-авторитетното за епохата международно признание има и практически последици – в териториалния спор с Унгария Инокентий ІІІ застава на българска страна.

През 1232 г. в резултат на противоречията с Латинската империя, Унгария, а и със самото Папство, цар Иван Асен ІІ (1218-1241) прекратява унията. През 1235 г. Търновска патриаршия възстановява своя изконно православен статут. През ХІІІ-ХІV в. нерядко тя дори е на по-твърди ортодоксални позиции от Константинопол, а Търново е на път да се превърне в “Трети Рим на Православието” – мисия, поета по-късно от Москва. Въпреки това фактът, че има български владетели, техни близки и приближени, свързани с католицизма, способства за продължаване на контактите. Католички са втората съпруга на цар Борил (племенница на латинския император Хенрих), унгарката Анна-Мария (съпруга на Иван Асен ІІ), унгарката Анна (съпруга на Михаил ІІ Асен), деспотица Кераца Петрица (майката на цар Иван Александър), вероятно видинската царица Анна (съпруга на Иван Срацимир), и др. Кераца приема католицизма (запазено е лично писмо на папа Бенедикт ХІІ до нея от 1337 г.), когато е владетелка на Карвуна (Каварна) и Добруджа – свидетелство за активността на западните мисионери по черноморските брегове. Връзките на България с търговските републики Дубровник, Венеция и Генуа на свой ред засилват контактите с католическия свят. Периодично папството се опитва да привлече България към възобновяване на унията, но условия за подобно развитие не се създават. Напротив, при унгарската окупация на Видинското царство (1365-1369) е направен опит за насилствено покатоличване на православните българи в неговите предели.

Идеята за преодоляване на противоречията между католици и православни е изключително актуална във времето на османската експанзия (ХІV-ХV в.). Във Византия и православния свят се разгаря ожесточена борба между привърженици и противници на сближението с Рим. Някои български духовници имат може би най-умерените и принципни позиции по въпроса за християнското единство. Още в края на ХІV в. руският митрополит Киприан Българина (1375-1406), сподвижник на патриарх Евтимий Търновски, призовава за Вселенски събор с цел постигане на помирение и единство. По неговите стъпки върви и друг велик българин, Григорий Цамблак. Като митрополит на Киев и Литва той посещава грандиозния църковен събор на католическото духовенство в Констанц (Германия) през 1418 г. и призовава за единство пред лицето на мюсюлманската заплаха. Като синове на поробената вече България двамата духовни водачи са особено чувствителни към османската експанзия.

Впечатляващо е участието на видни българи във Фераро-Флорентински събор (1438-1439 г.) – най-значимия опит за обединение на католици и православни през Средните векове. Руският митрополит Исидор, българин по произход, е един от водачите на “латинофилите” във византийската делегация. По-късно той става кардинал и дори титулярен латински патриарх на Константинопол! В кръга на твърдата православната опозиция са българите Дамян и Теоктист, по-късно митрополити на Молдова. Глава на православните делегации на събора е патриарх Йосиф ІІ (1416-1439), а техен координатор по негова воля е търновският митрополит Игнатий, наричан в някои документи и „патриарх“. В лицето на Йосиф ІІ, авторитетен и благороден човек, идеята за единството на католици и православни намира достоен носител. Той е българин, извънбрачен син на екзекутирания от турците български цар Иван Шишман (1371-1395). Отначало е монах на Света гора Атонска, после митрополит на Ефес, от 1416 г. вселенски патриарх. За нещастие патриархът, вече твърде възрастен и болен, умира на 10 юли 1439 г., в навечерието на подписването на унията. Смъртта му лишава православните от техния най-високопоставен водач, а сключената уния е посрещната с неприязън от широки среди в православния свят. Гробът на патриарх Йосиф ІІ, един от най-изтъкнатите духовни водачи в Европа през ХV в., се пази в църквата “Санта Мария Новела” във Флоренция.

Сред малкото положителни примери, свързани с унията, са антиосманските походи на полско-унгарския крал Владислав Ягело Варненчик и трансилванския воевода Янош Хуняди (1443-1444 г.). Хиляди българи подкрепят с оръжие в ръка кръстоносната войска, но за нещастие тя търпи катастрофа в “битката на народите” при Варна. И през следващите векове обаче българите продължават да фигурират сред съюзниците на Рим и католическия Запад при различни проекти за кръстоносни акции срещу Османската империя.

През ХVІ-ХVІІ в. окончателно се формира общността на българите католици, важна и неразделна част от нашия народ. Активизиралите се след Тридентския събор (1545-1563) западни мисионери срещат действена подкрепа от страна на българите в цветущия град Кипровец (Чипровци), които молят Рим да възстанови католическата епископия в Скопие. През 1601 г. Папството преценява, че е по-удачно центърът да бъде в София, която през 1642 г. е издигната в ранг на архиепископия. Католическата проповед няма успех сред православните. За разлика от тях, “еретиците” павликяни от Пловдивско и Северна България (Никополско и Свищовско) приемат католическия обред – процес, който дава трайни резултати в близо четиридесет селища. През 1643 г. архиепископия е създадена и в Източна България с номинален център древния Марцианопол (Девня), а през 1648 г. е учредена Никополската епархия с пръв епископ Филип Станиславов. Възстановена е и Скопската архиепископия, за десетина години такава има и в Охрид.

В средите на католическото духовенство се изявяват духовници със солидно образование, познавачи на съвременната им европейска култура и наука, които притежават силна патриотична мотивация. Епископ Филип Станиславов издава първата новобългарска печатна книга «Абагар» (1651 г.), и полага много усилия за образованието на своите пасоми. Изключително ярка личност е получилият високо образование в Рим Петър Богдан Бакшев (1601-1674), който подготвя духовете за бъдещо въстание и развива усилена просветна дейност. През 1642 г. той става първият софийски архиепископ и папски викарий за Влахия и Молдова. Ерудираният духовник е автор на първия опит за «История на България» (1667 г.), «История на Охрид», поезия, пътеписи, религиозни разкази.

По-млад събрат на Петър Богдан е Петър Парчевич. Завършил престижно образование в Лорето и Рим, той получава докторска степен. Завръща се в родината през 1643 г., а през 1656 г. става марцианополски архиепископ, като обаче е принуден да пребивава основно в Молдова. Парчевич се впуска в трудното поприще на дипломацията, за да търси съюзници за освобождението на “… цветущото някога царство България…” В името на благородната кауза той установява преки контакти с владетелите на Австрия, Германия, Полша, Венеция, Трансилвания, Влахия, Молдова, украинското казачество. Петър Парчевич изгражда стратегия за организиране на християнска коалиция срещу турците в подкрепа на българско освободително въстание. Българският духовник проявава изключителни качества на дипломат, търпейки несгоди и лишения… Издигнал се над предразсъдъците на епохата, Парчевич намира общ език с православните и схваща своя народ като единна сила, готова “… да се разбунтува срещу този страшен звяр” – Османската империя. Неуморният борец и мъченик за българско освобождение умира в Рим (23 юли 1674 г.).

Следвайки заветите на своите духовни пастири, българите католици през 1688 г. вдигат прочутото Чипровско въстание – един от първите организирани опити за освобождение на България. Кървавото потушаване на бунта и продължаващите репресии принуждават хиляди българи да търсят спасение на австрийска територия – така се формира съществуващата и днес общност на банатските българи (в днешните Румъния и Сърбия). През 1761 г. францисканският монах Блазиус Клайнер пише първата “История на България”.

По време на Възраждането се заражда общественополитическо течение за възобновяване на църковната независимост чрез подновяване на унията с Рим. То не става доминиращо, но от 1860 г. се създава т.нар. католическа (униатска) общност от източен обряд. Най-ярки са изявите на униатското движение на подложените на брутален натиск от страна на Цариградската патриаршия и останали след 1878 г.под османска власт българи от Източна Тракия и Македония. Нека отбележим, че за първи път самостоятелността ни като народ от страна на османското правителство (като „българи“, а не като част от т.нар.“рум-миллет“) е призната по силата на т.нар. Кукушка уния! И до днес не е оценен в нужната степен приносът на нашите католици в борбите на македонските и тракийските българи за обединение със свободна България. От друга страна, след Освобождението българи католици от Банат, водени от своето национално чувство, се завръщат в отечеството на дедите си, заселвайки се в няколко селища в Северна България. Най-голямото и известно сред тях е Бърдарски геран, Врачанско. На свой ред сънародниците от Банат (днес в Румъния и няколко селища във Воеводина, Сърбия) твърдо пазят своето национално самосъзнание, като създават и поддържат трайни контакти с Родината.

Католическата църква в България укрепва през 20-те и 30-те години на ХХ в., благодарение на апостолическия делегат в България Анджело Ронкали, избран по-късно за римски папа под името Йоан XXIII. Установеният след Втората световна война комунистически режим подлага на гонения католическото духовенство. Стотици свещеници минават през голготата на лагери и затвори… Най-жестока е разправата с епископ Евгений Босилков (убит на 11 ноември 1952 г.), който през 1998 г. е обявен за блажен от папа Йоан Павел ІІ. Мъченическа е участта и на епископ Иван Романов и свещениците Фортунат Бакалски, Камен Вичев, Павел Джиджев и Йосафат Шишков.

Едно от най-драматичните изпитания в многовековните отношения между България и Римската църква е атентатът срещу папата поляк Йоан Павел ІІ на 13 май 1981 г., извършен от Мехмед Али Агджа на площад „Св. Петър“ във Ватикана. Заловеният турски терорист в показанията си свързва този безпрецедентен акт с българските тайни служби. В продължение на години на Запад се води пропагандна кампания срещу България и целия „съветски блок“, но обвиненията си остават недоказани и манипулативни. Името на страната ни е изчистено в най-голяма степен благодарение на самия Йоан Павел ІІ по време на посещението му в България (23-26 май 2002 г.) – тогава лично светият отец заявява, че не вярва и никога не е вярвал в прословутата „българска следа“…

Днес българите католици са организирани в три диоцеза или екзархии: Никополска, чийто център е в Русе, и която обхваща католиците от Северна България (неин ръководител понастоящем е епископ Сречко Римац); Софийско-Пловдивската с център Пловдив (за Южна България, начело е епископ Георги Йовчев), и двете от западния или римския обред. Третата екзархия, наречена Апостолическа, отново с център София, обединява католиците от източния (униатски) обред. Неин ръководител е епископ Христо Пройков. Общият управителен орган на българите, които почитат римския папа като свой духовен отец, е т.нар. Междуобредна епископска конференция, в който влизат тримата епископи на споменатите епархии. Българите католици са неразделна част от нашия народ у нас и по целия свят, като се ползват с престиж и уважение в българското общество./znanie.eu/