Висящите по кафенетата и висящото кафе

Може да сте забравили, но да припомня тогава, че срещу външната проява на съществуващата и тогава безработица, прикривана чрез изкуствена заетост, се водеше безпомощна битка и при комунизма, който уж беше ликвидирал този социален бич. „Модата” да се ловят по кафенетата „безделниците” въведе бившият шеф на КГБ Юрий Андропов, когато се възкачи на върха на Кремъл след кончината на предшествениците си Брежнев и Черненко.

И в папагалската Народна република България съветският почин (както се наричаше тогова всяка вълна от глупост, дошла от Изток) се почна: развихриха се милиционерски проверки на висящите по кафенетата граждани. И понеже критиката на безделието стана не просто разрешена, а беше направо наредена по партийно-държавно линия, т.н. медии също се включиха в изобличаването. Наскоро в едно неделно утро ни показаха по телевизионния Канал 1 подобен критичен репортаж за другарки, които си топират косите в работно време, но бяха изобличени от храбрата българска телевизионна журналистика за това престъпление към социалистическата трудова етика.

В днешно време трудовата етика на „частника” се нарушава доста по-трудно. Собственикът няма интерес да си затваря очите как го мамят наетите от него работници и служители. И съм се натъквал многократно на разкази на носталгици по миналото, които въздишат нещо от рода: „ех, едно време, когато работех във фабрика за крушки, не знаех какво е човек да си купи крушка…”. Или „ех, едно време, когато работех заварчик, не знаех какво е човек да си купува електрод”( работейки след работа за истински пари, т.е. на частно).

Двете въздишки, за които май съм споменавал и друг път ( защото ме впечатлиха с автентичността на мъката по доброто минало), са абсолютно истински. Споделиха ми ги таксиметрови шофьори в двата края на България: във Варна и в София.

Дойдоха обаче тежки времена. Масовото крадене от държавата по времето на комунизма, за което всеки знаеше, но беше някак си „прието”, беше заменено от не толкова масови, но пък значително по едри кражби. Просто едни хора откраднаха цели банки, предприятия, фирми, имоти. За камуфлаж беше обявена „масова приватизация”.

Немасовото крадене е неприемливо обаче. За него също си затварят очите, но само онези, които би трябвало да си ги отварят на четири- т.н. правоохранителни органи, барабар с обществения пазач на публичния интерес, каквито би трябвало да са медиите. Но те са на каишката на крадците, а онези с уж отворените очи използват превръзката на Темида по същата причина.

И ето че осъмнахме с най-големия си проблем на деня: високата безработица, която заразява и без това болното икономическо тяло на страната с всевъзможни тумори. Не просто до самозапалвания се стигна, но и до баба, която иска да бори водата с огън: била отчаяна, че Дунава й залива насажденията и щяла да се самозапали в знак на протест.

Ето и малко актуална статистика за покачващото се ниво ( не на река Дунав след пролетното топене на снеговете) на безработицата:

Ръстът на младежката безработица у нас е отчайващ – почти всеки втори нито учи, нито работи, алармираха от Българската стопанска камара, четем в „Сега“. „Реалната безработица сред младите надхвърля 40-45% заедно с обезкуражените и нерегистрираните“, обяви зам.-шефът на БСК Димитър Бранков по време на конференция за гъвкавите форми на заетост. Според данни на НСИ за 2012 г. без занятие сред хората между 15 и 29 г. са били под 21%. Не е ясно обаче колко са нерегистрираните млади хора и колко са те сред обезкуражените 225 600 българи, които искат да се трудят, но не търсят работа, защото не вярват, че ще намерят. Реалната безработица по данни на БСК е 18% при официална според НСИ 12,3%. Големият проблем на младежката безработица е огромният контингент неграмотни българи. „Не става въпрос за липса на квалификация, а за пълна неграмотност. Сред ромската общност в момента близо 60 на сто са неграмотни“, смята Бранков.

Започнах този текст с препратка към глупостите от времето на комунизма, когато срещу висящите по кафенетата се бореше милицията и присъдружната й журналистика. Знам, че мнозина веднага ще подскочат носталгично трупешката с възгласа: може да е имало безделници, но имаше и работа за всички. И ще са прави за себе си, както за много други лъжи, с които се препитавахме. Защото онази изкуствено поддържана заетост в изостаналата от световното развитие България я задържа временно на повърхността на живуркането с цената на огромни задължения, препратени към бъдещето, т.е. към настоящето ни.

Самосвалиха си режима на Живков, който завеща изядени пенсионни фондове ( най-голямата кражба в нашата история в размер на 20 милиарда лева, трупани с десетилетия), безнадеждно ръждясала индустриална база, замърсена от нея природа и външен дълг, който още не сме изплатили 23 години по-късно.

Сега висенето по кафенетата не е забранено, а по-скоро става по принуда- поне за онези 40-45 процента безработни младежи. Те, естествено, се озлобяват и левеят. Което пък радва БСП и Атака, защото им носи озлобени младежки гласове, за чиито рупор се изживява особено гласовито големият борец срещу „колониалната схема” Волен Сидеров.

Единственото лекарство срещу тази арогантна политическа напаст, която и дума не продумва за генезиса на омагьосания кръг на българските днешни беди, се оказва за момента „висящото кафе” и „висящият хляб”. Италианският почин не е като онзи съветският от времето на Андропов. Благороден е, но все пак нагарча. Най-малкото заради това, че не носи решение на проблемите, освен на един: показва, че има солидарност извън лозунгите за национализация, експроприация и връщане на колониалната съветизация чрез „цялата власт на съветите”, формирана на улицата от онези, които най-малко ги мързи да се наведат, за да я вземат.

Време е да се върнем към разговора за ценностите като справедливост и солидарност. Защото те са обсебени от властолюбиви опортюнисти, изпаднали от обърнатата в пропастта на историята каруца на комунизма в момент, когато би трябвало да направим стъпка в дясно от тази бездна. ИВО ИНДЖЕВ /ivo.bg/